Марица-изток между скъпия ток и трудното спасение

Има нещо почти парадоксално в българската енергетика през септември 2026 г. През деня соларите произвеждат все повече ток, батериите се строят с темпове, които само преди няколко години изглеждаха фантастични, а Европа говори за още мрежи, съхранение и гъвкавост. После идва вечерта, слънцето залязва и мегаватчасът спокойно прескача 200 евро. Държавата отново се принуждава да сложи предпазна мрежа под бизнеса, като новата програма за небитовите потребители предвижда защита при борсови цени над 122,71 евро за мегаватчас и възможност да бъдат компенсирани до 80% от разликата. Изкушението веднага е да кажем: „Ето, затворихме въглищните централи и токът стана скъп.“ Само че енергетиката има неприятния навик да не се побира в едно Facebook изречение. Югоизточна Европа има проблем не просто с количеството произведен ток, а с наличието му на точното място и в точния час. Може в два следобед да имаме море от евтина соларна енергия, а в осем вечерта да търсим стотици мегавати откъде ли не. Затова и европейският регулатор ACER все по-силно насочва вниманието към междусистемните връзки, мрежите, съхранението и гъвкавостта. Проблемът вече не е просто колко електроцентрали имаме, а какво произвеждат, кога го произвеждат и колко бързо системата може да реагира, когато слънцето залезе, вятърът спре или потреблението скочи.

Точно на този фон държавата се опитва да сглоби новото бъдеще на „Марица-изток“. Вече имаме „Холдинг Марица Изток“, в който влизат „Мини Марица-изток“, ТЕЦ „Марица изток 2“ и дружеството, което трябва да се занимава с възстановяването на огромните минни територии. На хартия концепцията започва да придобива форма – говори се за добив от около 14–15 млн. тона въглища годишно през следващите години, за около 5 TWh производство на електроенергия, за рекултивация, солари, батерии, индустриални зони и нов живот за освободените земи. Всичко това звучи добре, но между „звучи добре“ и „работи“ стои една малка подробност – парите. Докато мините и ТЕЦ 2 бяха част от БЕХ, зад тях стоеше огромна енергийна група с печеливши дружества и възможност губещите дейности да бъдат подпирани отвътре. След изваждането им тази пъпна връв е прекъсната и новият холдинг трябва да покаже откъде ще идва ликвидността му, как ще обслужва старите задължения, кой ще финансира рекултивацията и каква част от държавната подкрепа ще бъде допустима според европейските правила. Затова най-опасното изречение в момента е „спасихме комплекса“. Не, още не сме. Създадена е конструкцията, в която евентуално може да бъде спасена икономически жизнеспособната част от него. Това е доста различно нещо.

От другата страна стоят синдикатите и напълно разбираемото им желание държавата да гарантира определен добив на въглища чак до 2038 г. За човек, който работи в мините, въпросът не е абстрактен – той иска да знае дали след пет или десет години ще има работа. Но държавата трудно може да гарантира пазар за 14 млн. тона въглища през 2035 или 2038 г., без да знае каква ще бъде цената на CO₂, колко батерии ще има в системата, дали ще бъде разширен ПАВЕЦ „Чаира“, как ще се развият вятърните мощности, междусистемните връзки, новите ядрени блокове и самото потребление.

Държавата може и трябва да гарантира справедлив преход, рекултивация, инфраструктура и възможности за нова заетост. При необходимост може да търси и европейски допустим механизъм, чрез който определени разполагаеми мощности да получават заплащане за готовност. Но да обещае колко въглища ще бъдат изгорени след десетилетие е все едно днес да обещаем колко дизелово гориво ще продава България през 2038 г. И точно тук трябва да се разделят две неща, които у нас постоянно се смесват – социалната необходимост регионът да не бъде изоставен и икономическата необходимост всяка година да бъдат добивани точно определени милиони тонове въглища.

Може би най-интересната възможност всъщност се намира не под земята, а върху нея. За рекултивацията на минните терени се предвижда огромен финансов ресурс, но ако всичко приключи със засипване, озеленяване и няколко табели за европейско финансиране, България ще пропусне историческа възможност. „Марица-изток“ разполага с нещо, което новите индустриални зони строят в продължение на години – огромни територии, мощна електропреносна инфраструктура, железопътна мрежа, индустриални води, пътища и най-вече хора с технически умения и индустриална култура. Това е почти готов организъм, върху който може да бъде построена следващата икономика на региона. Затова истинската трансформация не би трябвало да бъде примитивното „въглища срещу солари“ или „мини срещу фотоволтаици“. Много по-смислената формула е въглищният комплекс постепенно да се превърне в енергиен и индустриален комплекс – с намаляваща, но все още необходима термична генерация, батерии, ВЕИ, мрежова инфраструктура, нови индустриални потребители и постепенно възстановяване на минните терени. Тогава вече можем да говорим за преход, а не просто за контролирано затваряне.

Междувременно се пренарежда и собствеността върху останалата част от старата „Марица“. Сделката за ТЕЦ „КонтурГлобал Марица Изток 3“ вече е в задълбочено проучване от Комисията за защита на конкуренцията и затова е рано централата просто да бъде обявявана за „продадена“. Но тенденцията е ясна – големите чуждестранни инвеститори постепенно се оттеглят и започва нов етап, в който трябва да се реши кой ще държи необходимите термични мощности на България и при какъв икономически модел. Това е далеч по-голям въпрос от собствеността върху една централа. Една въглищна мощност може да се окаже изключително ценна за електроенергийната система в няколкостотин критични часа през зимата и едновременно с това да бъде напълно нерентабилна, ако трябва да се издържа само с приходите от тези часове. Колкото повече солари, вятър и батерии влизат в системата, толкова по-малко часове ще бъдат необходими старите термични централи, но това не означава непременно, че тяхната системна стойност в останалите критични часове ще стане нулева. Точно обратното – може да се стигне до парадокса да имаме нужда от една централа, но да не можем да я поддържаме само чрез пазара на произведена електроенергия.

И затова спорът „за или против въглищата“ постепенно става безсмислен. Истинският въпрос е колко разполагаема мощност ще бъде необходима на България след 2030 г., колко часа годишно ще работи и кой ще плаща тя да съществува през останалото време. Ако отговорим честно на тези три въпроса, ще разберем и колко от „Марица-изток“ действително ни трябва. Не колко искаме да запазим от сантимент, не колко някой в Брюксел би искал да затворим, а колко е необходимо на електроенергийната система. Междувременно ВЕИ политиката също трябва да порасне – България вече няма нужда просто от още и още солари, които произвеждат в едни и същи часове. Нужни са вятърни мощности с различен профил, батерии, ПАВЕЦ, по-силни връзки със съседите, управление на потреблението и индустрия, която може да използва евтината енергия именно когато тя е в излишък.

Може би това е и най-важната промяна през 2026 г. – енергийният преход започва да излиза от детската си фаза. Преди няколко години спорът изглеждаше прост: въглища срещу ВЕИ. Днес вече говорим за батерии, мрежи, ПАВЕЦ, междусистемни връзки, управление на потреблението, капацитет и часове на недостиг. И колкото повече навлизаме в тази реалност, толкова по-ясно става, че бъдещето на „Марица-изток“ няма да бъде решено нито с лозунга „Да спасим въглищата“, нито с лозунга „Да затворим въглищата“. Ще бъде решено от това дали върху огромния индустриален организъм, създаван десетилетия наред, България ще успее да построи следващата си енергетика. Ако успее, „Марица-изток“ може да има бъдеще дълго след като последният багер спре да копае въглища. Ако не успее, новият холдинг просто ще отложи с няколко години сметката. А часовникът вече тиктака.

Линк към оригиналната публикация - https://energiya.bg/?p=12590