Декарбонизация за милиарди: Българската индустрия търси зелен преход без загуба на конкурентоспособност

БФИЕК представи пътна карта с проекти за 4,86 млрд. евро, докато бизнесът и институциите поставят цената на енергията, инвестициите и регулациите в центъра на европейския индустриален дебат

Европейският зелен преход навлиза в нова фаза. Въпросът вече не е само колко бързо индустрията може да намалява емисиите си, а дали Европа ще постигне климатичните си цели, без да загуби производства, нови вложения и работни места.

Именно тази промяна в икономическия дневен ред се очерта като водеща тема на конференцията по повод 20-годишнината на Българската федерация на индустриалните енергийни консуматори (БФИЕК). Залогът за България е значителен. Според председателя на БФИЕК Константин Стаменов енергоинтензивната индустрия формира 26% от стоковия износ на страната и около 15% от добавената стойност, а всяко работно място в сектора поддържа между шест и осем работни места в свързани дейности.

В пътната си карта БФИЕК очертава как целта за чиста индустрия да бъде постигната до 2050 г., като същевременно производствата да останат конкурентоспособни. На събитието присъстваха министърът на икономиката и иновациите Александър Пулев, министърът на енергетиката Ива Петрова, заместник-министърът на МОСВ Ренета Колева, евродепутатите Радан Кънев и Цветелина Пенкова.

"Зеленият преход може да бъде успешен само ако е едновременно икономически реалистичен, технологично възможен и социално справедлив", заяви Стаменов. По думите му индустрията се нуждае от конкурентни цени на енергията, квалифицирани кадри, предвидима регулаторна среда и политики, които стимулират инвестициите, вместо да изнасят производството извън България.

Над 4,86 млрд. евро за индустриалната трансформация

БФИЕК поставя и конкретни числа зад този дебат. Представената Пътна карта за декарбонизация на българската индустрия включва готови проекти на обща стойност около 4,86 млрд. евро. Пълната им реализация би довела до намаляване на емисиите с над 6,6 млн. тона CO2 годишно според представените от федерацията оценки.

Алтернативата е т.нар. "забавен преход" - сценарий, при който растящата цена на въглерода постепенно ерозира конкурентоспособността и увеличава риска от изнасяне на производства извън Европа.

"Изборът не е между преход и запазване на статуквото. Преходът предстои независимо от волята ни", предупреди Стаменов. Според него реалният избор е дали България ще извърши тази трансформация със запазена индустрия и европейско финансиране, или по-късно ще плати по-висока икономическа и социална цена.

Този дебат вече е в центъра и на европейската политика. Clean Industrial Deal поставя конкурентоспособността и декарбонизацията в обща рамка, като Европейската комисия признава високите енергийни разходи и глобалната конкуренция като ключови проблеми за енергоинтензивните производства.

Цената на енергията остава критичният фактор

За енергоемките предприятия именно електроенергията може да определи дали дадена инвестиция ще бъде реализирана в Европа или извън нея. Европейската комисия също отчита, че енергийните разходи имат значителна тежест при производството на химикали, метали, стъкло и хартия и влияят върху инвестиционните решения.

Министърът на енергетиката Ива Петрова подчерта, че Европа трябва едновременно "да намалява зависимостта си, да развива чистите технологии и да осигурява енергия на цени, които позволяват на индустрията да се развива и да расте".

Според нея България подкрепя декарбонизацията и инвестициите в чисти технологии, но европейските правила трябва да отчитат наличните ресурси, индустриалната структура и социално-икономическите особености на отделните държави. Преходът трябва да бъде "предвидим, технологично неутрален, достатъчно гъвкав", за да съчетава климатичните цели с растежа и конкурентоспособността.

Тази позиция идва в момент, когато ЕС вече разполага с нова рамка за държавна помощ, позволяваща подкрепа за електроенергийните разходи на енергоинтензивните предприятия. През април 2026 г. Европейската комисия одобри и българска схема с бюджет от 334 млн. евро, при която подкрепата е обвързана с реинвестиране в мерки за декарбонизация.

Европа преосмисля отношението си към тежката индустрия

Глобалната конкуренция добавя още един пласт към проблема. Евродепутатът Радан Кънев посочи, че критичните ресурси, енергията и международната търговия все по-често се използват като инструменти за геополитическо влияние.

"Представата, че тежките, критични индустрии - в случая енергоинтензивната индустрия - могат да се развиват единствено на пазарен принцип, а държавата и наддържавните европейски институции могат да бъдат единствено справедлив арбитър, за съжаление вече е утопична", заяви Кънев.

Според него възможността пред България е европейските финансови, регулаторни и законодателни инструменти да бъдат използвани за модернизация на тежката индустрия. Особен потенциал той вижда в свързването на традиционната енергоемка индустрия с развиващия се сектор на чистите технологии.

Декарбонизацията като модернизация, а не деиндустриализация

Подобна теза постави и заместник-министърът на околната среда и водите Ренета Колева. Ако преди години разговорът за климатичните политики, енергетика и конкурентоспособност често се водеха като разговори по отделни политики, днес вече е ясно, че те са неразривно свързани. Не можем да говорим за декарбонизация без индустрия, но не можем да говорим и за бъдещето на европейската индустрия, без да говорим за декарбонизация, обясни още тя.

МОСВ поставя акцент и върху регулаторната тежест. Според Колева административната сложност не трябва сама по себе си да се превръща в препятствие пред инвестициите в по-чисти технологии, а процедурите трябва да бъдат ясни, последователни и предвидими.

Така след 20 години дейност БФИЕК се оказва в центъра на значително променен европейски дебат. Ако преди основният въпрос беше как индустрията да се приспособи към климатичните политики, днес той все повече се обръща: как европейските политики да осигурят декарбонизация, без Европа да загуби индустриалната си база.

За България отговорът ще се измерва не само в тонове спестен CO₂, а в милиарди евро нови инвестиции, цена на електроенергията, запазени производства, износ и работни места.

Къде се позиционира България сред европейските производители?

Енергоинтензивната индустрия обединява неголям брой предприятия, но има непропорционално голяма тежест в икономиката: тя формира 26% от износа на стоки на България и около 15% от добавената стойност в промишлеността. Всяко работно място в нея поддържа косвено още между шест и осем работни места в свързани дейности.

България е и сред водещите европейски производители на суровини, без които зеленият преход е немислим. Заемаме шесто място в ЕС по производство на цветни метали, над 9% от европейската електролитна мед, значителни дялове при цинка и оловото. В Девня работи най-големият завод за калцинирана сода в Европа, незаменима суровина за стъкларството, строителството и битовата химия. Полша вече изгуби това производство, след като не успя да се пребори с високата цена на енергията. Пътната карта за декарбонизация на енергоинтензивната индустрия в България цели да предотврати именно този риск.

Страната ни заема трето място в Европа по преработка на опасни отпадъци: български предприятия превръщат излезли от употреба акумулатори, промишлени прахове и скрап обратно в метали. Това е кръгова икономика в действие, изградена с десетилетия последователни инвестиции, а не съществуваща само на хартия. Важно е да се знае, че в България съществува индустриална симбиоза - отпадъци от производство в едни предприятия влизат като суровини в други.

Българската енергоинтензивна индустрия (черна и цветна металургия, добив на метални руди, химическа промишленост, производство на цимент, азотни торове, стъкло и керамика, полимерни опаковки, фитинги, технически газове, фармацевтика, хранително вкусова промишленост, текстил и др.) вече постигна съкращение на въглеродните си емисии, надхвърлящо изискванията на Европейския съюз за 2030 г. Пълната декарбонизация обаче зависи от технологии, които все още са скъпи и не са достигнали технологична зрялост, а необходимите за това инвестиции надхвърлят 4,86 млрд. евро. Обем, който предприятията не биха могли да поемат самостоятелно.

Пътната карта за декарбонизация очертава как тази цел може да бъде постигната до 2050 г. Постигането на конкретните ангажименти може да стане при партньорство на държавната администрация и индустрията в седем направления и с ясен график.

При осигурени условия България ще запази индустрия, която формира близо една трета от износа на страната. В противен случай рискуваме загуба на производства, работни места и стратегически позиции, а преходът все пак ще настъпи, но по-късно и на несравнимо по-висока цена.

Къде се намираме? Изненадващо добре, но с таван

Анализът на реални данни от предприятията за периода 2018-2022 г. очертава три ключови извода:

Индустрията вече изпълни своята част. Емисиите са намалели с 13% само за пет години. Постигната е целта на ЕС за 2030 г. по отношение на преките емисии. Малко държави могат да се похвалят с такъв резултат.

Лесните мерки са към изчерпване. Над една трета от оставащите емисии не произтичат от изгаряне на горива, а от самия производствен процес, при изпичането на варовик за цимент например въглеродният диоксид се отделя от самите суровини. Тези емисии не могат да бъдат премахнати чрез енергийна ефективност; за тях са необходими нови технологии като улавяне и съхранение на въглероден диоксид, водород, малки модулни реактори за промишлена топлина. Икономическата им зрялост се очаква едва след 2030-2035 г.

Чистата електроенергия работи в наша полза. Колкото по-нисковъглеродна е електроенергията в мрежата, толкова по-чиста е и индустрията, която я потребява. България вече произвежда близо 60% от електроенергията си без емисии (от ядрени и възобновяеми източници), а планираното пълно декарбонизиране на електропроизводството до 2035 г. само по себе си ще намали значителна част от индустриалния въглероден отпечатък.

Какво предлага Пътната карта

Планът е структуриран в седем взаимосвързани направления, които действат като едно цяло. Забавянето по едно от тях възпрепятства напредъка по останалите:

• Енергия на достъпни цени — без конкурентна и нисковъглеродна енергия нито една от следващите стъпки не е осъществима. Настояваме за 50 евро/Мвтч крайна цена с всичко включено.

• Пазари за нисковъглеродни продукти — зелените продукти се нуждаят от гарантирано търсене, включително чрез зелени критерии в обществените поръчки;

• Финансиране — европейски и национални фондове, гаранции и облекчения, които да мобилизират частните инвестиции;

• Кръгова икономика — отпадъкът на едно предприятие да служи като суровина за друго, както вече се случва между стоманодобива, цинковото и циментовото производство;

• Защита от нелоялен внос — вносът от държави без климатични ангажименти да заплаща същата въглеродна цена като европейските производители, при реален контрол на границата;

• Квалифицирани кадри — преквалификация на работната сила за новите технологии;

• Ефективна администрация — едно гише за зелени инвестиции, ускорени разрешителни процедури и ясно разпределение на отговорностите.

• 
  

Мерките са разпределени в три периода. До 2030 г. се изгражда основата: мрежи, регулаторна рамка, финансови механизми и подготовка на нови нисковъглеродни енергийни мощности. В периода 2031-2040 г. новите технологии навлизат в масова експлоатация. След 2041 г. преходът навлиза в завършващата си фаза. До 2050 г. индустриалните емисии намаляват с 86%, а уловеният въглероден диоксид се превръща от отпадък в ценна суровина.

Колко струва и какво носи тук?

Предприятията вече са заявили конкретни проекти на обща стойност над 4,86 млрд. евро. Пълната им реализация би довела до съкращаване на над 6,6 млн. тона въглероден диоксид годишно, което представлява цялостна декарбонизация на обхванатите предприятия. За съпоставка, това се равнява на годишните емисии на стотици хиляди домакинства.

Частният сектор не може да поеме сам този обем инвестиции. Не поради липса на готовност, а защото възвръщаемостта им зависи от решения, които са в правомощията на държавата и на европейските институции: цената на електроенергията и природния газ, цената на въглеродните квоти, правилата за държавна помощ, бързината на разрешителните процедури. Европейският съюз е предвидил инструменти именно за тази цел. Фондът за иновации вече финансира двата български проекта за улавяне на въглерод в циментовата индустрия. Ролята на държавата е да осигури достъп до тези средства и да добави национални източници и гаранции там, където това е необходимо.

Какво е необходимо от държавата?

Реалността е, че към момента България подкрепя своята енергоинтензивна индустрия в по-малка степен от повечето европейски държави. Докато конкурентите ни в ЕС компенсират високата цена на електроенергията за своите предприятия, насочват европейски средства към индустриална модернизация и прилагат общите правила без допълнителни национални изисквания, българските производители се конкурират на същия пазар без тези опори. Пътната карта за декарбонизация не търси привилегии, тя настоява за равнопоставеност с останалата част от Европа, в шест стъпки:

Пълноценни компенсации за непреките въглеродни разходи. Цената на въглерода оскъпява електроенергията за всички, но повечето индустриални държави в ЕС възстановяват част от този разход на своите предприятия. България дълго време не разполагаше с подобен механизъм, а действащата схема по CISAF от 1 юли 2025 г. прилага праг, по-висок от допустимия европейски минимум, което поставя българските предприятия в по-неблагоприятна позиция спрямо преките им конкуренти при иначе еднакви европейски правила. Изравняването на условията е първата и най-неотложна стъпка.

Прилагане на европейските правила без национални утежнения. Редица европейски директиви са транспонирани у нас с по-строги изисквания от предвидените на европейско равнище. Всяко такова утежнение представлява разход, който конкурентите на българските предприятия не понасят. Необходим е систематичен преглед на транспонираното законодателство и ясни принципи.

Реален достъп до европейското финансиране. Средствата съществуват: Модернизационният фонд и Фондът за иновации са създадени именно за индустриалния преход, а приходите от търговията с емисии по правило следва да се насочват към декарбонизация. Ограничението не произтича от европейско равнище, а от националните решения за разпределението на тези средства. Към момента българската индустрия не разполага с работещ достъп до това финансиране, за разлика от индустриите на редица други държави членки.

Реален контрол върху вноса и по-бърза администрация. Необходим е граничен контрол на вносния цимент чрез лабораторен анализ, какъвто вече прилагат Испания и Гърция. Също така контрол при внос на метали. В противен случай въглеродната такса върху доставки на стоки от трети страни остава формална, а нелоялните практики изместват коректните и по-чисти производители. Успоредно с това: ускорени разрешителни процедури, "едно гише" за зелени инвестиции и запълване на празнотите в законодателството, където днес липсва уредба за новите технологии.

Гарантирана дългосрочна нисковъглеродна енергия за индустрията. Предприятията се нуждаят от предвидима цена на електроенергията и на промишлената топлина в хоризонт от десетилетия. Само така се оправдават инвестиции от порядъка на милиарди. Инструментите са добре познати: дългосрочни договори и договори за разлика за нисковъглеродна енергия, от ядрени мощности, включително евентуално малки модулни реактори, от възобновяеми източници със съхранение или от съчетание помежду им. Изборът на конкретна технология може да остане отворен, но ангажиментът към рамката — не. Настояваме за 50 евро/Мвтч крайна цена с всичко включено.

Актуализация на един ключов показател. Официалният коефициент, по който се изчисляват емисиите от електроенергия, датира от 2020 г. и не отразява декарбонизацията на електропреносната мрежа, което ощетява едновременно държавния бюджет и предприятията. Актуализацията му е въпрос на административно решение, а не на бюджетни средства.

Цената на бездействието

Пътната карта за декарбонизация на енергоинтензивната индустрия разглежда и сценарий "забавен преход", при липса на финансиране, бавни разрешителни процедури и отказ от ядрения проект. Последиците са осезаеми: под 50% намаление на емисиите до 2040 г., ерозия на конкурентоспособността под натиска на растящата цена на въглерода, изнасяне на производства извън Европа и социално напрежение в индустриалните региони. Тези региони днес формално не попадат в обхвата на "регионите в преход" и поради това остават без европейска подкрепа, въпреки че носят същия риск.

Изборът не е между преход и запазване на статуквото. Преходът предстои независимо от волята ни. Въпросът е дали България ще го осъществи със запазена индустрия и с европейско финансиране, или ще плати цената му по-късно, по-скъпо и с цената на затворени предприятия.

Пътната карта за декарбонизация е покана за партньорство. Индустрията извърши анализа, заяви проектите и пое своята част от отговорността. Следващата стъпка е на институциите.

Линк към оригиналната статия - https://business.dir.bg/ikonomika/dekarbonizatsiya-za-miliardi-balgarskata-industriya-tarsi-zelen-prehod-bez-zaguba-na-konkurentosposobnost